Позакъсняло възмущение.
Сигурно ви е познато усещането, когато някаква съвсем неочаквана ситуация ви кара да се замислите върху нещо банално, очевидно, нещо, което по принцип подкрепяте. Държа да отбележа, че съм наясно със ситуацията в университетския живот, но все пак…
Ето как се случи:
Седим в лекция по *** преди почти две седмици. Слушаме внимателно, записваме усилено - всичко по реда си.
Потокът от информация стига до нечие име. Някой чичко от чужбина бил казал някога си нещо умно. Пък да го запишем. Добре де, ама името на въпросния чичко се произнася трудно. Преподаващата нам седи на банката отпред, когато колега от залата пита: “Извинете, може ли да повторите?”. Ние сме в очакване. Тя повтаря. Ние отново не успяваме да запишем правилно странното име на чичкото. А преподаващата казва: “Ох, сега ще ме накарате да стана ли…”
По дяволите и лекциите, и учебниците, и преподаващите, и обучението, и университета! По дяволите желанието им!
Дъските са почти винаги бели, неизписани. Главите ни са празни, търсят знания. Плащаме за тях. И не ми обяснявайте колко точно плащаме, защото в крайна сметка върху това, което описвам, се гради великото име на първото българско висше училище. “Неговата история - драги приятели, е въплъщение и продължение на многовековната българска културна и просветна традиция”. Така пише в сайта му. Та - плащаме, за да ни диктуват от учебниците си. Да ни диктуват дословно!! Ама ние можем да четем! Аз мога от 5-годишна. Не е ли идеята да получим други знания - такива, които ги няма в учебниците. Практически, например. И отново - не ми обяснявайте, че било скъпо. Плаща им се, за да ни обучават, не да ни диктуват! Колко е по-скъпо да разискваме казуси, да обсъждаме ситуации, да ни насочват към правилната посока на стратегическо мислене? Къде им е желанието на всичките, дето се бият в гърдите с разните им там научни степени и академични длъжности?! Аз не искам България, в която съм родена и израснала, да ме гони, подигравайки се с мен и умовете на връстниците ми!
По дяволите всичките!
1
Едно позаб(р)авено студентско включване.
От всички семестри досега, този изглежда най-интересен. И най-полезен. Разбира се, имам и основателни критики, но все пак.
Още от началото на четвъртия семестър започнаха да ни изкарват “на сцената” и да ни предизвикват треперещи колене, изчервявания и разни други признаци на притеснението. Абе изобщо - образуват ни стрес! Но пък е от полза. По-добре отначало да трепериш пред познати, отколкото пред разни укорително гледащи фигури, от които зависи бъдещето ти, да речем. Стартирахме с четене на речи и продължихме с презентации, дискусии, дебати, своеобразни конференции и пр. Само да бяхме малко по-сериозни.
Read More
Хрупкав царевичен хляб.
Обожавам хляб!
Обожавам и да правя хляб.
А те искат от мен да им пиша курсови, да им уча за изпити, да им ходя на спортни занятия, да им превеждам шантави текстове…
Аз пък искам да пека. Хляб.
Read More
7
Покъртителен хаос.
Четири месеца и нито дума. Бива ли?!
А пък животът си тече. Университетът си върви. Хората крачат в мъглата, чакат снега. Обичайните неща.
И отново идва Коледа. И още една година. А пък само като се сетя колко неща чакат да бъдат направени, колко срокове се скъсяват…
Уникално е как 365 (+/-) дни н и к о г а не стигат!
Ние, хората, сме големи овце. А животът е пъдар - води ни където си знае и ни внушава, че сме независими, пък после отново ни прибира където си е наумил.
Времето не стига, а ние не умеем да използваме пълноценно всеки ден.
Ух, че гаден кръговрат!
2
Парадокс.
Противно на логиката и човешкия разум,
Противно на определени факти и събития от последните (много) месеци,
Противно на ежедневието (ми),
Противно на негативизма на конкретни лица,
Противно на лошото (им) отношение,
Противно на викове и яростни думи,
Противно на грубости от всякакъв род,
Противно на заб(р)авени желания,
Противно на полуизтрита като с гумичка надежда,
Противно на всичко противно и грозно,
Аз се радвам.
2
“От приятели за приятели”
“Берлинският хотел Michelberger е дружелюбен към джоба и въображението”
, 30 юли - 5 август, 2011 г.
За какво ще си говорим?
За една осъществена мечта.
Каква мечта?
Берлинска. Артистична. Различна.
Имало едно време…
Read More
5
Позакъснели мисли.
Предпоследната лекция от курса по сценарно писане беше може би най-интересната от всички досега. Благодарение на сериозното отношение към семинара от страна на Теодора Василева и Георги Иванов (сценаристи на “Стъклен дом” и “Под прикритие”), двата часа в малката задушна зала на ФЖМК бяха удивително приятни. Водещите лекцията бяха добре подготвени и говореха по темата, за разлика от почти всички свои колеги. Бяха синхронизирали представянето си откъм теми и за нас информацията, която ни споделяха, бе добре структурирана и ясна. След всяка тема, предадена словом, имаше видео-примери, като на един от тях се смях със сълзи.
Теодора Василева спомена, че всичко научено, което предадоха на нас, е взето от обучения на Запад. Откъдето и да е взето обаче няма значение, тъй като двата часа в онзи вторник определено бяха пълноценни.
Браво на лекторите и на онези, които ги поканиха!
***
1
Капиталистическа България вика: чалга до дупка!
Какво се случи в днешната лекция от курса по сценарно писане:
1. Разбрах, че, когато пиша скеч за телевизия, трябва да си представям себе си (като зрител), да се съобразявам със себе си и да пиша за себе си.
2. Разбрах, че телевизията (като час от заобикалящ човека свят) не възпитава.
3. Разбрах, че основната цел е печалбата. Каквото се търси, това се предлага.
4. Разбрах, че в един скеч няма смисъл.
4.1. Разбрах, че в един скеч няма идея.
5. Разбрах, че един скеч трябва да се изгледа и “забрави след 2 минути”.
6. Разбрах, че сценаристите (в това число и бившите) на основни забавни предавания по водеща телевизия (но няма да я цитирам, че БТВ ще ме съди за обида) искат печалба, а тъй като се търси “чалга”, трябва да се предлага “чалга”, за да има печалба. Следователно те пишат “чалга” и са доволни от това.
7. Разбрах, че вече никъде няма ценности.
Разбрах, че въпреки всичко има млади хора с изисквания към това, което им се предлага, и с критично мислене към (не)качественото.
И още разни неща разбрах.
Read More
3
“Ако искаш да построиш кенеф, с кенеф ще си останеш.”
“Като видиш писателя Емил Андреев, не може да не ти мине внезапната мисъл, че си срещнал добър човек. Дори начинът, по който той се ядосва на реалността, е незлоблив. С бялата си брада, продълговато лице и усмихнати очи, Андреев би могъл да изиграе болярин от Второто българско царство.”
[Кликни тук, за да прочетеш интервюто на Невена Борисова с писателя Емил Андреев.]
Емил Андреев е писател, познат за някои и непознат за други. Роден е в град Лом през 1956г. Завършва английска филология ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”, а след това специализира журналистика в СУ “Св. Климент Охридски”. Работил е като учител, журналист, преподавател и преводач, а по настоящем е писател. Книгата му “Стъклената река” печели международната награда Вик за роман на годината (2005).
Read More
2
